Виргиния Захариева

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА
1.04.2020, София, България
11 - ти ден карантина
Изведнъж стана тъмно.
Медиите изръфаха времето.
- Гардеробът е черна дупка, в която висят кожи за външния свят.
- Пари се валят навсякъде. Безполезни.
- Ставам и лягам със същите дрехи.
- Да се облека, да изляза, да видя. Кого?
- Майка ми пита: Защо остарях?
- С усилие събирам чаши из къщата.
- Досадно ми е да мажа лицето си с крем.
- Чета дневниците на Вирджиния Улф. Такава ярост да пише, да пише, да пиша…
- Излизам в бъдеще време: Искам да изляза. Трябва да изляза…
- Няма вчера. Отиде си.
- Няма дори преди малко. Няма утре.
- Никога не е имало бъдеще.
- Мислех си ако направя това и това, утре ще е така и така …
- Co-Vid 19 отхапа завесата.
- Има безкрайно днес.
- Дебела жена падна върху ми и не мога да дишам.
- Стойте си у дома!!! Стойте си! Ой ой ой…
- Подреждам. Готвя. Страхувам се. Говоря с екрани.
- Не знам.
- Чистя. Об-живявам дома.
- Добрите момичета правят това.
- Вън е за хора с пагони. За герои, които отиват. Смаляват се в тъмното. После ги гледам как наедряват, изпълват екрана и казват…
- Да можех да им повярвам…
- Я да посвиря на пиано.
- Не пречи да сляза да почистя снега.
- Взимам продуктите доставени пред вратата на двора. Виждам детето.
- Направи снежен човек!
- Няма.
- Защо?
- Защото направихме онзи ден и той се стопи. Не искам да го гледам как се топи…
- Другият в мен дебне. Крия се зад другия на другите…
- Жан Мишел Баския. Полак. Реноар. Модилиани. Винаги драма.
- Гледам как правят изкуство…
- Тези са мойта родина.
- Образите ме дърпат.
- Някога ще съвпадна ли с мен?
- Така, като бебето e любовта, в очите, в усмивката й, във думите.
- Как може Пеги Гугенхайм да намери Полак. Преди нея друга жена да го намери. Да го обичат…
- Да бъдеш намерен. Да ме намери някой във пясъка.
- Да ме извади и да ме покаже.
- Колко е кратък живота, Боже мой, колко е кратък.
- Някой хърка във телефона, бори се за кислород…
- Сънувам:
- Изолирана съм. На стената към съседната стая има малко прозорче затворено със кепенци отвътре. Приближавам се и виждам цепнатина, през които някой от другата стена може да наблюдава. Поглеждам. Оттам ме гледа огромно око… Отварям кепенците рязко… Малко човече със светлосиво елече се мята в кош за пране. Екхарт Толе. Ах ти, гадино, излез да те видя! Коша не мърда. Сядам на стол до вратата, за да не ме вижда. Страх ме е да изляза навън. Не мога да остана във стаята. Имам нужда от помощ. Някой да ме защити. Звъня на моя любим. Набирам номера…и се събуждам.
- Наблюдател във изолация.
- 5G дебне навсякъде. С ваксините вкарват чипове.
- Спасявам се в сън. Във преяждане.
- Момента за хвърляне мина. Вече не ми се разделя със нищо.
- Стоя. Неподвижно сутрин и вечер. По час. Укрепвам стени за чудовищата.
- 10 милиарда заем за тлъстини.
- Артистите нямат нужда от нищо. Те са безсмъртни.
- Все не си отговарях: Какво ще работя ако има война?
- Какво мога?
- Вдявам думи. Преводач съм на чувства. Отглеждам метафори.
- Нежелана в утробата, призвана да ме роди.
- Нежелана, продължавам да измислям по-добри светове.
- Привечер само се чува стария цигулар до хлебарницата…
- Гладя маски.
- Хората тук не пеят по прозорци и по балкони. Сгъват се.
- Раздават ни камуфлажни наметки, с излиняла подплата от заек.
- Страхът изяжда главата, Фасбиндер, душата…
- Какъв е смисъла…?
- От телевизора питат:
- Какво ще правите, когато вирусът си отиде?
- …
- От какво сте готова да се откажете?
- …
- Какво ви се иска да промените?
- …
- Кои са важните хора в живота ви?
- …
- Чува се как оста на земята застъргва във кост…
- Духа вятър навън, любов моя, духа вятър, ръфа снега…
- Огънят пука.
- Буда, по-кръгъл от всякога ми подава коан:
- Един човек взел голямо шише и сложил малко патенце вътре.
- Давал зърна, давал, докато бутилката отесняла.
- Как да извадим патенцето, без да го трепем и без да чупим бутилката?
- Отговор:
- Патенцето е вън.