Созополски семинари по творческо писане

Йоанна Елми (Франция)

Йоанна Елми (Франция)

САМИ ЗАЕДНО

 Отначало ограждах крайната дата върху календара. След петото удължаване на карантината спрях. Пък и къде щях да отида след това? Да видя кого? Новините ме разстройваха, размислите на всякакви уж светила ме потискаха – многословието превръща и умния човек в идиот. Не препоръчваха по-възрастните, като мен, да ходят до магазина, но нямаше как, а и храната беше кът. Хората се утешаваха с количествено натрупване; безскрупулното оцеляване беше заразно, болестното консумиране — по-страшно от пандемията. Всички бяха преносители на една и съща лудост. 

  Ръцете ми трепереха, докато се обличах; потях се, като че цялата горна част на тялото ми изтръпна, сърцето ми олекна, изведнъж се изпразни от кръв, не успявах да си поема дъх правилно, дробовете ми се свиваха и ставаха все по-мънички, все по-мънички… Сякаш щях да изчезна от света, усещах как се топя; отчаяно търсех как да се закотвя в настоящето. Спуснах се към календара и оградих датата. Така няма да ходя твърде често, нито твърде рядко. Зелените кръгове — преди бяха червени, така ще ги различавам — ще бъдат моята легенда за време. Ще се храня умерено, ще бъда господар на тялото си, ще се лиша от месото всеки ден, или пресния хляб, но нали в крайна сметка е криза, нещо трябва да се промени…

  Макар да се усмихвахме един на друг, всъщност това беше война; рафтовете — окопи,  количките — танкове. Въздухът бе пропит с паника, така не на място сред шарените опаковки и приятните прилагателни на рекламата. Една жена, сигурно на моите години, опипваше с голи ръце ябълките, стискаше ги грубо, една след друга, и в мен се зароди непозната ярост, исках да ѝ крещя, да я ударя, да я изблъскам встрани от плодовете; двама тийнейджъри прекосиха бързо сектора, един до друг, не изчакаха хората да се отдръпнат — примрях от ужас, когато почти се блъснаха в мен. Награбих бързо разни неща, без да гледам. Касиерката беше с маска, наредихме се на метър и половина един от друг, жената зад мен постоянно ме побутваше с ръба на количката си, ритмично… И пак, и пак, и пак. Прибрах се и усетих нещо влажно върху лицето си, пот и сълзи, осъзнах, че плача, разплаках се още по-силно, вече осъзната тъга, защото бях гладен, защото ме беше страх, защото бях мъртъв – в това бях сигурен. Някой ме бе докоснал или аз съм пипнал нещо, заразата вече беше вътре, дълбае и гъделичка, множи се, вирусите пъплят по вените ми, тялото ми е мравунякът на болестта.

  Живея на границата между богатството и бедността: комплекс от общински жилища, които гледат към великолепните домове на старата буржоазия. С пенсия на държавен служител – толкова. Преди, когато се разхождах, минавах покрай любимите си къщи и си представях какво ли би било, ако… До онази вечер (когато бях сигурен, че ще умра) никога не се бях заглеждал в най-близката, малко отвъд прозореца ми. Човешка му работа – слепота за очевидното. Къщата е на три етажа, червена тухла, сив покрив, бели кепенци, с голяма зимна градина вляво. Само сателитната чиния до един от комините издава времето. Слънцето точно се бе скрило зад хоризонта и лампата на втория етаж светна. Тая светлина ме привлече силно, сигурно така се чувстват насекомите, роящи се около измамните слънца на крушките. Притичах към шкафа, където стоеше старият бинокъл, без лоша умисъл – просто нещо мъничко, само тази вечер, колкото да залъжа самотата и страха.

  Първо видях нея. Бяла кожа, руса коса хваната на опашка, светлосиня риза и дънки. Фокусирах по-добре, виждах отблясъците на обиците ѝ. Беше бременна. Това спалнята ли е? Не, нещо като всекидневна – да, ето и телевизора. После влезе и той. Млад, висок, тъмнокос. Имах подобно сако, когато бях на неговите години, ако не е и същото. Сигурно пазаруваме – пазарувахмe – от едно и също място, усмихвам се, носим една и съща риза. Тя отива до прозореца, красива е, леко разтваря завесата и поглежда към небето. Той се приближава, прегръща я през кръста и целува шията ѝ. Тя се усмихва, казва му нещо. Смеят се. Отдалечават се от прозореца и сядат на кремавия диван, тя хваща дистанционното. Стаята е обзаведена красиво, пастелни цветове и тъмна мебел, напомня ми на всекидневната на майка ми, тя обичаше черешово дърво. Те гледат телевизия, а аз гледам тях и за пръв път съм спокоен, наистина вярвам, че всичко ще бъде наред, усещам тялото си здраво, пълно с копнеж за живот.

  Преместих леглото до прозореца, за да прекарвам повече време с тях. Пък и следобед пролетното слънце е приятно, отварям и прозорците, да съм на въздух, все едно съм навън. Така сме сами заедно. Тя се казва Ана. Той се казва Жак. Вече познавам всички стаи в къщата: на първия етаж, до зимната градина, е нейната кухня. Тя става рано и пие чай. Меката светлина на изгрева ѝ отива. Прави му закуска – две филии в тостера, чаша портокалов сок, купа овесени ядки. Но бременноста ѝ напредва и вече се успива, често, до десет, единайсет часа; тогава той слиза, с кафето чете нещо на лаптопа си – сигурно новини, а после ѝ прави палачинки или сандвич, преди да я събуди. Когато е топло излизат в двора, където си подхвърлят една топка, докато жълтият им лабрадор тича напред-назад и се мъчи да я улови във въздуха; или тя чете, докато той работи. Знам, че се обичат: понякога тя вдига поглед от книгата и го наблюдава с усмивка, той често прави същото; движенията им се оглеждат едно в друго, телата им общуват в хармония, танц на споделеното ежедневие; онази рутина, която не тежи, а споява двама души. Обядват нещо малко, после тя се качва да подремне в спалнята – големите прозорци най-вдясно, бели, ефирни завеси, мъничка тераска. Той прекарва два или три часа в съседната стая, която ще бъде за детето – рисува върху небесносините стени. Талантлив е. Някога и аз рисувах. Когато тя се събуди, извеждат кучето – само тогава ме ядосват; може ли така да се мотат по улиците всеки ден… И детето… Ами ако стане нещо лошо? Самотата и ядът гризат кокалите ми. След тази малка следобедна агония вечеряме заедно – аз вече почти не ходя до магазина, кръговете върху календара се разреждат, не, че има толкова и какво да се купи, но ми е вкусно и това, което имам – сухарче, малко стоплена вода с едно пакетче готова супа, или от ония, тъничките спагети. Човек се храни с хора и истории, хлябът идва после. Често си мисля: дали след като всичко свърши, ще се престраша да отида и да позвъня на вратата им. Ще кажа: „Така и така, вие не ме познавате, но аз ви познавам и ви обичам, като мои деца, аз не можах да имам деца, жена ми почина, когато бяхме много млади, и тя беше бременна като Вас, госпожице, дали бихте имали против от време на време да отделяте по половин час на един старец като мен, това би била голяма радост… Но се опомням, разбира се, като всеки разумен човек, който не само е живял, но се е опитал да позапомни едно-друго от дните си. Хората се търсеха в различни времена, сега не отива да кажеш, че се нуждаеш от другите. Вулгарно е да разголваш човешката си същност, проява на лош вкус. И все пак, предвид обстоятелствата, дали нежността може да бъде простена…?

  Детето се роди в четвъртия месец от карантината, през юли. Какво време да се появиш в света! Оградих датата с червено, ще създам нова легенда; няма да очаквам края на едно, а ще празнувам началото на друго. Тръгнаха към болницата на осми вечерта, прибраха се на единадесети сутринта. Имах малко брашно, вода, сол; реших да си омеся хляб, така, за празника. Без рецепта, по спомен. Не се получи кой знае какво, но си го изядох с радост, топъл, не си спомням кога за последно бях ял с такъв кеф. Светеше най-много в детската стая, двамата прекарваха най-много време там; на стената беше нарисувана цяла карта на света, шарените седем континента, облаци, дъги, слънца. Една вечер двамата хванаха четките и боичките, първо те боядисаха дланите си — тя в тъмносиньо, той в червено, после мъничката ръчичка в жълто, и ги топнаха в Атлантическия океан, където минута по-късно плуваха три острова-ръце. На следващия ден разбрах, че са вдигнали карантината.

   Станах рано. Изкъпах се, избръснах се. Бях поотслабнал, но не беше страшно. Потънах в гардероба, неподреждан от години, докато намеря същата риза и сако, колко ли ще се изненадат! В главата си повтарях какво ще им кажа, как да им поднеса ситуацията, така че да не ги уплаша. Не можех да си спомня откога не бях излизал, но няма как да е минало чак толкова време. Извън сградата почувствах, че става нещо необичайно, че предстои съдбоносен момент. Краката ми бяха поизгубили силата си, но все пак държаха, бавно тръгнах към къщата. Изкачих трите стъпала пред входната врата, която виждах за пръв път, беше от другата страна. Поех дълбоко дъх и позвъних.

— Оттук – нагоре, госпожице!

Асансьорът спираше на площадка между два етажа; за да се стигне до осмия, където беше апартамента, трябваше да се изкачат десетина стъпала. Старата врата от масивно дърво беше свежо и набързо лакирана — сигурно за огледа, отдолу личаха олюспените пластове стара боя и лак. Портиерката завъртя ключа и отстъпи назад, за да вляза първа. Апартаментът беше прашен, личеше, че дълго време тук не е живял никой. Харесваше ми светлината, струяща високите френски прозорци, които откриваха гледка към Париж на изток и горите на Сен-Жермен-ан-Ле на запад. Вътре нямаше никакви мебели — само стара метална пружина до западните прозорци, до нея малка дървена маса и стол.

— Странно място за легло — казах. — Макар че гледката е прекрасна, така че разбирам.

— О — портиерката махна с ръка, — странно, ами! Радвам се, че проявихте интерес към апартамента, има нужда в него да поживеят добри хора. Да му се изчисти аурата, дет’ се вика.

Повдигнах вежди, но преди да успея да преценя дали портиерката е от хората, на чиито подобни думи се отговаря (най-вече с любезно престорен интерес), или се мълчи, нещо на стената отсреща привлече погледа ми. Беше календар отпреди три години — 2020-та, август.

— Как не съм го видяла — спусна се панически портиерката към мен, — щях да го изхвърля. Чакайте…

— Не, не, не… няма нужда, няма нужда… Аз ще го сваля, интересно ми е.

Извадих прашасалото кабърче от дупката и разлистих календара. От март нататък страниците бяха изпъстрени с кръгове — черни, зелени… Около десети юли имаше огромен червен кръг. Последно бе ограден 25 юли.

— Какво е станало на десети юли? — попитах я. В погледа, който ми хвърли, прочетох в отговор нещо в духа на: „Ако бях сигурна, че нямаше да трябва да се занимавам с Вас в бъдеще, щях просто да Ви тегля една майна. Тя вдигна рамене.

— Не знам — поколеба се тя. — Вие ще купите ли апартамента? Понеже няма наследници и го продава кооперацията, ще е хубаво да ни се подпомогне, искаме да си направим малка обща зеленчукова градинка…

— Мадам, разбира се, че ще купя апартамента — уверих я. Допустимо е да лъжеш, ако е за хубава история.

— Аз не за друго, ами за да не се откажете, като разберете… — тя снижи глас, все едно ни подслушваха. — Ама по-добре аз да Ви кажа, отколкото някой друг и после на мен да се сърдите… — въздъхна тя с огромния патос на човек, който цял ден разправя клюки:

 — Тука живееше един много луд човек. Възрастен, чешит, с никой не говореше. Преди няколко години, като беше пандемията, съвсем се чална. Спря да излиза, на пазар почти не ходеше, подминаваше ни, все едно ни няма. Те всички се отбягваха, де, ама това беше прекалено, страшно лоши обноски… — не беше добър разказвач, помислих си. Добрият разказвач оставя моралните оценки настрана, от тях историята се вкисва. Такива хора страшно ме изморяват.

— Както и да е, де, като свърши първата карантина, той почна да излиза всяка сутрин рано и да ходи някъде, губеше се по цял ден, прибираше се мърляв, почна да рови по кофите,  страшен ужас, казвам Ви. Съседите се оплакваха, ама какво можем да направим ние, като е собственик… — така оживено се оправдаваше пред мен, все едно аз лично съм се оплакала. — После дойде втората вълна, пак ни сложиха под ключ. Едни младички съседи почнаха да пазаруват за по-възрастните, търсиха го веднъж, два, три пъти… не отваря, няма никой. И, да Ви кажа честно, ние го и забравихме тоя човек. Никому не липсваше, никому не пречеше.

Тя се обърна към прозореца, до който стоеше металната пружина, и ме подкани с ръка да отида при нея.

— Допреди година въобще не знаехме, че е починал от грипа същата зима. Като се позатопли малко и от ей оная къща, виждате ли я, отсреща — тя сочеше към красива, но занемарена постройка от червена тухла, — почнало да мирише страшно лошо и съседите наддали вой. То, да Ви кажа, вятъра понякога чак дотука носеше вонята, ма как да знае човек какво е… Намерили го вътре. Първо мислеха, че е премръзнал, но после стана ясно…

Тя отстъпи отнесено от прозореца, в гласа ѝ различих амалгама от любопитство и тъга:

— В тая къща не живее никой от години. Умът ми не побира какво е търсил там.

 

16 април 2020 г., Шату, Франция

 

Бележка на автора:

В разгара на пандемията Covid-19, водещи експерти предупреждават, че последствията за психичното здраве на хората в изолация могат да бъдат пагубни, особено за онези, които живеят в самота и/или са преживели други травми. Множат се и историите за хора, починали сами в жилищата си в следствие на новия вирус, открити дни по-късно. Този разказ е посветен на самотните, тъжните, необичаните — с надежда за споделена самота.  

Copyright © 2007 - 2021 · Фондация „Елизабет Костова“ · Всички права запазени

Издание 2020



Издания



Следвайте ни