Изкуството на превода, интервю с Милен Русков, носител на специалната награда "Кръстан Дянков", 2009 г.

Милен Русков беше награден за превода на „Играта на Де Ниро“ от канадския писател Рауи Хадж и за превода на "Пари" от британския писател Мартин Еймис.

От колко време превеждате?
От 2001, даже помня месеца – януари.

Коя е първата литературна творба, преведена от вас?
Аз всъщност започнах преводаческата си кариера в сферата на хуманитаристиката, с "Понеже не знаят какво правят: Насладата като политически фактор" на Славой Жижек и тази област все още много ми харесва, макар че вече не работя в нея.

Кои са най-често срещаните трудности във вашата професия?
Отговорът е прост: самият език и неговите фигури.

Бихте ли казали няколко думи за влиянието на автора, редактора и издателя на дадена книга върху работата ви по превода и?
Влиянието на автора? Всичко е под влиянието на автора. Колкото до издателите, очевидно те решават какво и кога да публикуват, понякога решават и заглавието, под което книгата да бъде публикувана, и.т.н. Срещата с редактор, който да бъде от реална полза за моите преводи, все още ми предстои. Изглежда това е нещо, което се намира в далечното бъдеще.

Какво прави един художествен превод добър?
Верността към смисъла и стила на оригинала, а също и богатството и колорита на езика, на който превеждаш (което е изключително необходимо за пълноценното предаване на стила). За тази цел е много по-важно да познаваш възможностите на собствения си език и да се чувстваш свободен в употребата му.

Кои бяха най-големите предизвикателства при работата ви с оригинала на наградения превод/и („Пари” на Мартин Еймис и „Играта на ДеНиро” на Рауи Хадж)?
Що се отнася до Мартин Еймис, неговият език е много идиосинкретичен, понеже е едновременно разговорен и художествен, което е много трудно да бъде пресъздадено на друг език, а в някой случаи е чисто и просто невъзможно, така че преводачът трябва да реши кой е най-добрият компромис. А това е трудно и повтарящо се като необходимост решение.

Считате ли се за съ-автор?
Не. Преводачите не са съ-автори, защото не разиграват собственото си въображение. Това е много важна разлика.

Подтиква ли ви превeждането към писане?
Да, макар че аз започнах да пиша, преди да превеждам. Всичко това е вид живеене с и в литературата, поне за мен. Това са двете части на моята литературна цялост, на моето литературно съшествуване.