Изкуството на превода, интервю с Бистра Андреева, носител на специалната награда "Кръстан Дянков", 2015 г.

Бистра Андреева беше наградена за превода на „Английски за гълъби“ от британския писател Стивън Келман.

От колко време превеждате?
От пет години.

Коя е първата литературна творба, преведена от Вас?
Един разказ на Сам Макфийтърс, който преведох за списание "Vice", България. Имам и неиздавани художествени преводи от български на английски, но "Английски за гълъби" на Стивън Келман реално ми е първата преведена в цялост и издадена книга.

Кои са най-често срещаните трудности във Вашата професия?
Онези, пряко свързани със задачата да построиш същия текст, но от съвсем различен изходен материал т.е. от друг език с други характеристики, в който няма директен еквивалент за тези реалии и онези идиоми, за диалекти и наречия, за игрите на думи, алитерациите и т.н. Но това са интересни трудности, които те карат да си находчив. За мен най-голямата и перманентна трудност е да се примириш с компромисите, които непрекъснато се налага да правиш. Както и това, че преводът никога не е завършен – винаги мога и искам да го чистя и редактирам още и още.

Бихте ли казали няколко думи за влиянието на автора, редактора и издателя на дадена книга върху работата Ви по превода й?
Най-голямата заслуга на автора е, че той тотално липсва в книгата. "Английски за гълъби" е писана от бял британец, бивш бачкатор от Лутън. Не съм се и сетила за него – толкова ясно и завладяващо звучи гласът на главния герой, 11-годишното ганайско момче, от чието име се разказва историята. Клише е да го кажа, но за мен Хари си е жив и любим човек. Редакторът Надя Радулова много ми помогна да чуя и изпипам как точно звучи той на български, доколко да е детински, "развален" или жаргонен езикът му. Колкото до издателя – той се намеси само веднъж, когато ми възложи превода – и за това ще съм му вечно благодарна.

Какво прави един художествен превод добър?
Безшевното, самостойно звучене. Вярност към смисъла, заряда, ритъма и мелодията на оригинала. Точната доза свободно творчество – употребено на точните места. И не на последно място – когато си личи, че книгата е превеждана с кеф.

Кои бяха най-големите предизвикателства при работата Ви с оригинала на наградения превод?
Езикът на главния герой и разказвач Хари в романа е пропит с ганайски пиджин английски. Ужасно трудно, да не кажа невъзможно, е да предадеш колорита на подобен език – както винаги при превод на диалекти и наречия, няма как за тази цел да се използват местни, регионални варианти на езика. Това би било все едно да превеждаш шотландско наречие с шопски диалект – той навява на местния читател съвсем други асоциации. Което в общи линии оставя преводача без полезен ход. Единственото, с което можеш да боравиш в такава ситуация, е разговорната реч. За капак, този проблем не засягаше само пиджин английския – в книгата се чува цяла плеяда от различни видове английски, например кокни и ямайски, и направо ме болеше сърцето, че няма как да ги направя да звучат толкова различно и колоритно, колкото те звучат в оригинала.  

Считате ли се за съавтор?
Не. Считам се за дясната ръка на автора (за съответното издание) и за важен гид на читателя, но все пак всичко се случва посредством и благодарение на вече съществуващия оригинал. Преводът е процес на пресъздаване, а не на създаване. Няма място за его, в услуга си на някой друг и говориш от негово име.

Подтиква ли Ви превеждането към писане?
Не. Никога не съм имала такива амбиции. За мен писането и преводът, макар и сходни като материя, са резултат от съвсем различни импулси и стремеж. Нещо като разликата между изкуство и приложно изкуство.