Спомен, Сава Георгиев

Спомените минаваха пред очите на малкия Лазар. Животът в болницата за него беше скучен и това беше единствената форма на забавление. Когато се опитваше да говори с майка си, която седеше до него, тя се разплакваше. Туморът притискаше мозъка на детето и предизвикваше единствено и само болка. Докторите казали, че вече било твърде късно. Открили му рака преди три години, когато бил на две. Лази си мислеше, че би било хубаво в последните си моменти да е някъде навън. За него болницата беше затвор, но майка му го държеше - отказваше да го пусне. Болното тяло беше клетка за волната детска душа.

„I see skies of blue and clouds of white…” - по радиото звучеше нежният глас на Луис Армстронг и заглушаваше грозното пищене на изравнената линия. Нематериалното се отдели от материята, душата - от тялото. Най-накрая Лазар беше свободен. Огледа се. Светът беше мътен. Плачът на майка му беше като в тенекия – глух и далечен. Мека топлина докосна рамото на момчето.

- Това не е краят на твоето пътуване. – чу се глас зад него. Той беше различен.

Беше ясен, топъл и свеж, едновременно мил и категоричен. Детето се обърна. Създанието му се усмихна. То нямаше определена форма – чертите на лицето му се променяха като образуваха различни образи, а крилата му ту се появяваха, ту изчезваха. Единствената постоянна черта беше широко отвореното око, наместило се по средата на челото му и светлината, която то пръскаше. Създанието подаде ръката си и Лазар я хвана без да се колебае. По средата на мъглявата стая се появи стълбище от бял мрамор. Започнаха да се катерят по него. Момчето не разбра, че каменните стълби вече ги няма. Носеха се над града и се приближаваха до облаците.

- Ти ангел ли си? – разчупи тишината Лазо.

- Няма ангели или демони. – отвърна създанието. – Аз съм твой пътеводител, душа, завършила своето пътуване.

- Аз съм Лазар, приятно ми е да се запознаем!

- Ти не си Лазар. Лазар е тялото, лежащо на леглото в болницата. Ти си душа, душа като мен и като всеки друг. 

„The bright blessed days, the dark sacred night. And I think to myself what a wonderful world.” В далечината заглъхна песента.

Лилавите тонове се разляха по небето като по бяла риза. Всяко облаче беше петно и бавно се движеше по виолетовия небосклон. Белите борове, стърчащи от хълмовете и полетата, покрити с висока сребриста трева, придаваха усещането за безграничност. Дълга виеща се река разделяше пространството. Лазар и водачът му се приближиха и кацнаха на брега. Момчето седна на един дънер и се загледа в оглеално чистата вода.

- Потопи си краката – каза създанието. 

Детето събу чорапите си и потопи връхчетата на пръстите си. Отраженията започнаха да се гърчат и да образуват картини, форми и лица. Джеймс се събуди и рязко се изправи. Капчица студена пот се търкаляше по челото му. Той се протегна и спъвайки се в празни бутилки, тръгна към кухнята. Наля си чаша уиски и се върна на дивана. Нещо в задния джоб на панталона го бодеше. Бръкна вътре и изкара старо и поочукано зарче. Джеймс го погледна и се замисли: „Защо трябваше да го слушам?“, „Хайде, де, само още една игра! – прозвучаха думите на Майкъл в главата му – Този път може и да спечелиш! Хей, не ми казвай, че това бяха последните ти пари! Хей, нали пазиш часовника на баща ти? Дано не ти се сърди…“

Мъжът погледна зарчето отново, намръщи се и го хвърли през отворения прозорец.

- Защо го слушах, защо, защо, защо, защо, защо! – крещеше Джеймс и блъскаше високия дървен гардероб. – Можеше сега да не съм изпаднал в тази дупка! 

Нещо тупна на земята. Беше револвер. Джеймс млъкна, вдигна го, пусна радиото и колебливо се насочи към банята. Бавно легна във ваната. „I see trees of green, red roses too...” – прозвуча песента. Мъжът допря дулото до слепоочието си, чу се изстрел. „I see them bloom for me and you. And I think to myself what a wonderful world.”

- Какво беше това? – попита Лазар.

- Спомен, твоят спомен от предишен живот.

Момчето погледна объркано към създанието и после пак заби поглед във водата, която отново беше започнала да се гъне. Макото елегантно въртеше катаната и нежно, но в същото време рязко разсичаше изправените бамбукови пръчки, наредени около нея. Taнцът й беше прекъснат от звънене на телефон. Момичето се огледа, прибра меча в канията му и се затича към сака с дрехите й. Беше баща й. Тя колебливо се вдигна и допря телефона до ухото си.

- Къде си се загубила? Сигурно пак размяташ това малоумно парче желязо! – чу се груб мъжки глас.

- Това е моята страст! – опита да се защити Макото.

- С едната ти глупава и непрактична страст не можеш да управляваш компания.

- И ти си имаш своите странности, като онова старо зарче, което намери на екскурзията ти до Америка!

- Това е различно!

- Същото е! Има нещо в него! Мразя го, откакто го донесе!

- Загубих няколко игри, какво толкова е станало?

- Не искам да те чувам!

- Чакай! Майка ти се влоши, затова ти се обадих. Иска да те види.

Макото затвори телефона, преоблече се, качи се в колата си и потегли. Автомобилът се движеше с висока скорост по самотната магистрала. Макото беше ядосана, но след кратък размисъл тъгата надделя над гнева. Тя никога не е била оставяна да бъде себе си. Винаги е трявало да присъства на, за нея скучните, бизнес срещи на баща си и да се държи като изискана дама. Парите на баща й никога нямаше да й купят свободата, от която тя имаше нужда. Някакво животно изскочи на пътя и изкара Макото от света на мислите й. Тя рязко зави и се вряза в канавката. Колата се преобърна няколко пъти и се спря на капака си. Макото усети някаква остра болка да я пронизва. В стомаха й се беше забило голямо парче желязо. Кръвта шуртеше и момичето се примири със съдбата си. “The colors of the rainbow so pretty in the sky. Are also on the faces on people going by.” – звънна телефона. Беше баща й. Тя се сети за него, за времената, в които той не е зачитал нейното мнение и опитите му да я претопи. Макото разбра, че баща й не й е мислил злото, а напротив - опитвал се е да изгради светло бъдеще за нея. Тя пророни една кървава сълза, затвори очи и се усмихна. “I see friends shaking hands saying how do you do. They’re really saying I love you.” Гладката вода галеше пръстите на Лазар и го погъделичка, когато пак започна да се огъва. Иван рязко отвори вратата на офиса си. След него вървеше партньорът му Борис.

- Ето затова обичам да правя бизнес с теб! – каза въодушевено Иван.

- Така ще имаме контрол върху другите мафиоти за нула време! – потвърди Борис.

- Не харесвам думата „мафия“, по-скоро „бизнес“.

- Извинете. – измърмори мъжът и си тръгна.

Иван си сипа шот водка и го глътна набързо. Погледна нагоре, пресегна се и погали катаната, висяща над него. Купил я беше на безценица от някакъв депресиран японски бизнесмен. Иван стана и погледна през прозореца. Виждаше се цяла Москва. Някой почука на вратата. Мъжът въздъхна и я отвори. Беше посрещнат от силен юмрук в. лицето. Той падна на земята. Носът му беше счупен и кървеше. В офиса влезе Анатолий Мечока и започна да изрежда:

- Палиш заведенията и магазините ми, преследваш хората ми. Мисля, че си се объркал – това не е Дивият запад, това е Москва.

В стаята влезе и Борис, той държеше спящо бебе.

- Дръж семейството ми извън това!

Мечокът се засмя и изкара пистолет. Насочи го към Иван. Бебето се събуди и се разплака. “I hear babies crying, I watch them grow. They’ll learn much more than I’ll never know.“ – запя Иван. Чу се изстрел и ехото му се разнесе като тъжна песен. “And I think to myself what a wonderful world. Yes, I think to myself what a wonderful world.” Една топла сълза се търкулна по лицето на Лазар и се смеси с водата. Пътеводителят погледна момчето и каза:

- Дойде и твоя ред.

То кимна и отново се вгледа във водата - този път видя себе си. Животът му отново започна и свърши пред очите му. Припомни си диагнозата на докторите, дните в болницата и неутешимите ридания на майка му. Той си помисли, че животът му бе кратък и трагичен, но си беше негов. Въпреки болестта, той беше успял да бъде себе си в своите спомени и фантазии, неограничени от земните тревоги.

Водачът коленичи и каза:

- Ти си успял! Изпълнил си твоята душевна мисия – изживял си живот, непроменен от другите. Запазил си своята детска и невинна чистота. Това е краят на твоето пътуване. 

Лазар усети мека топлина да го обгръща. Кожата и дрехите му бяха заменени от чиста светлина. На челото му се отвори трето око и огря своя спътник. Лицето му се променяше между невинния образ на Лазар, отчаяната физиономия на Джеймс, нежното лице на Макото и ухиленото изражение на Иван.

От предишния му живот беше останал само спомен.