Вашите истории: Джеремая Чембърлин, Екатерина Петрова, Линда Грегърсън, Пол Видич, Софи Вераст

Джеремая Чембърлин, Писател и член на управителния съвет на ФЕК

Винаги съм вярвал в старата поговорка, че литературата е това, което ни свързва. Чак когато заработих с Фондация „Елизабет Костова”, започнах да осъзнавам как запознаването с дадена литература и литературна общност всъщност оказва силен ефект върху начина, по който възприемаме света. Преди първото ми посещение в България през 2009-а, когато бях участник в Созополските семинари, не знаех почти нищо за историята на страната – да не говорим за литературата ѝ. Въпреки това, аз се влюбих в България до голяма степен заради общността от писатели, с която се срещнах и работих в продължение на една седмица по време на Семинарите. Скоро след това започнах да се ровя в богатата литературна и културна история на страната. Това ме връщаше там всяко лято и в крайна сметка България стана мой дом за кратко преди няколко години, когато бях Фулбрайт стипендиант. Малко са преживяванията, които са оформили толкова дълбоко кариерата ми на писател или пък разбирането ми за света и за мен самия. Има места, които ни липсват още преди да сме ги напуснали. За мен България е такова място.

Екатерина Петрова, Писател и преводач

Ако оставим настрани колосалната и абсолютно жизненоважна роля за популяризирането и забележимостта на българската литература в англофонския свят, Фондация „Елизабет Костова” има огромно влияние върху професионалния и личен живот на много хора от двете страни на океана и аз съм щастлива да съм сред тях. Благодарна съм за подкрепата, поощрението и всички смислени възможности да се усъвършенствам като литературен преводач, които получих от Фондацията през последните 10 години. Не по-малко важни, но по-трудно измерими са запознанствата с поети, писатели и преводачи, които срещах на събитията и програмите на Фондацията и които буквално промениха живота ми.

Линда Грегърсън, Поетеса

ЧЕСТИТА 15-А ГОДИШНИНА НА ФОНДАЦИЯ „ЕЛИЗАБЕТ КОСТОВА”!

Седмицата, която прекарах в София и Копривщица по време на поетичния фестивал на Фондацията през 2014-а, беше един от най-хубавите подаръци, които някога съм получавала. Възможността да се срещна и работя с български писатели и преводачи, запознаването ми с невероятната българска история и природа, нестихващият празник, породен от съвместните междукултурни занимания, в чиито център стоеше поезията– всичко това ми донесе несравнима радост. Съвсем неочаквано в Копривщица срещнах и брилянтната поетеса и учен Надежда Радулова, която впоследствие се превърна в преводачката ми на български и любима приятелка за цял живот. Като част от галата на Фондацията през 2020-а, с Надя проведохме уебинар върху превода, който беше друго дълбоко удовлетворяващо преживяване. Изключително благодарна съм на Елизабет Костова и на всички невероятни хора свързани с Фондацията. Благодаря ви хилядократно.

Пол Видич, Участник в Созополските семинари

Защо пишем – преживяването ми в Созопол

Докато отпътувахме от Созопол, гледах през стъклото на автобуса и виждах как червените покриви на града, пръснати около крайбрежието, се отдалечаваха. Наистина ли бяхме пристигнали само преди четири дни? Имах чувството, че са минали седмици. В главата ми беше пълно с образи. Седях в автобуса до съпругата си Линда и слушах оживените разговори около себе си. По време на последния ни уъркшоп, Алекс Милър беше измислил упражнение-изненада за смесената ни група от американци и българи. Всеки от нас трябваше да каже защо пише. Обикновено имам няколко повърхностни отговора на този въпрос и в онзи момент отмятах в главата си най-подходящите, които можех да споделя пред новите си приятели, които все още не познавах добре. Алекс ни предупреди, че този тип отговори са именно прозрачни маски и че е трудно да се отговори честно, но че в крайна сметка ние сме писатели и сме длъжни да казваме истината, каквато и да е тя. Алекс посочи една от участничките в групата, която трябваше да започне и на мен ми стана мъчно за нея. Толкова важен въпрос и толкова малко време за подготовка. Самият аз имах време да кажа нещо умно и честно. Но колко честно исках да отговоря? Мислех си, че знам, но това беше преди Алекс да ме посочи. Внезапно удобната ми маска се свлече и аз започнах да говоря с чувство на уязвимост. Емоциите започнаха да извират и ме стреснаха, защото не бях подготвен за тях. Опитвах се да говоря ясно, докато ридаех и си спомнях за детството и развода на родителите си. Няма значение, че това се беше случило преди 40 години. Когато приключих, настроението в стаята се беше променило. Гледах с интерес как участниците от българската група, само мъже, свикнали със защитните си наметала, се разкриха един по един. Един от тях говори за сина си, който беше изгубил наскоро. Всички слушахме притихнали и с внимание. По време на седемчасовия път към София си мислех за това преживяване. Мислех си и колко странно е, че трябваше да пропътувам близо 8000 км. до една далечна част от бившата Римска империя, за да науча нещо ново за себе си.

Софи Вераст, Участник в Созополските семинари

Може да се каже, че Фондация „Елизабет Костова” ми издаде разрешително да пиша на английски и като цяло на всеки език, който е част от живота ми. Това е голяма работа за мен. Преди пишех на нидерландски и английски, но за английския се борех със себе си за въпросното разрешително. Този език е важна част от моя живот още от детството ми, но не е майчиният ми език, освен това не е официален език в страната, в която живея и работя – Белгия. Не знам дали все още щях да пиша на английски, ако не беше Фондацията. Може би. Но с абсолютна сигурност мога да кажа, че това беше прекият път към моето приемане. Благодаря.