"Балерина на прозореца" от Антония Атанасова
Баба отказва да яде. Баба само гледа в ръцете си с насълзени очи.
Отказва да пие и вода.
Портретът на дядо, нейният съпруг, тихо се полюшва на стената в странен ритъм.
Прозорците се отварят и затварят понякога сякаш вятърът ги духа.
Това трябва да е носталгията ѝ. Носталгията е течение, носталгията е поток.
Баба се напика онзи ден. Разрида се сякаш дете – зачервена като гигантско цвекло и не спря да нарежда като че изричаше мантра. Баба не знае нищо за мантрите.
-Какво направих? Какво направих, просто не можах да стискам повече.
Поглеждам вените ѝ – пълни с напрежение.
Да, определено е опитвала да стиска.
Виждам и кръвоизлива в малките ѝ очички, скрити зад плътни черни очила. Очила с мазно петънце на дясното.
Пускам ѝ класическа музика всяка вечер. Тя нищичко не знае за класическата музика, но, всъщност, кой знае?
Успокоява я. Превръща се в точка на фона на страници от бяло спално бельо.
Гали тигровата си, съвсем обикновена котка бавно или движи извити като дъги пръсти сякаш свири Лунната соната.
Понякога ме кара да ѝ чета приказки. Измислям си ги. Включвам нея и дядо в тях. Иначе няма как животът им да има общо с приказка. Тя никога не би се заподозряла.
Инвалидната ѝ количка е обточена от паяжини, дори не желае да излиза вече.
Заседнала в леглото си – отдавна забравена статуя. Раковина на човек.
Нали знаеш - ужасно е, когато душата ти е млада, а тялото старее.
Баба е беловласа, сбръчкана като акордеон и иска прозорецът ѝ да бъде отворен през цялото време.
Веднъж скочи от него.
Каза, че видяла дядо в съня си да я призовава и тя го последвала. Объркала една реалност с друга. Хм.
Ние смятаме, че беше опит за самоубийство.
Но никой не го изрича гласно.
Баба е беловласа и прозорецът ѝ е затворен през цялото време.
Има дни в които разглеждаме заедно албуми, снимките не са много.
-О, виж, тук съм в сватбената си рокля: кафява е и имам венче в косата.
Чувала съм това о, толкова много пъти. И всеки път се преструвам на заинтересована. Все по-трудно е.
Не съм актриса.
-Сънувах, че съм балерина – казва тя, а аз избухвам в смях, вътрешно.
Наистина имам железен самоконтрол.
-Сънувах. Бях балерина. Пачки, палци, червило, коса, прибрана в кок.
Успях да не кажа дума, но главата ми е пълна с греховни помисли: Успях да не кажа дума, но главата ми е пълна с греховни помисли:
„Ти никога не си излизала от това глупаво село, бабо, никога дори не си гледала балет, никога…”
-Ти дори нямаш крака!
Храната в устата ми експлодира в лицето ѝ. Тя избърсва остатъците заедно с обидата. Преглъща немощно, обръща глава към залеза и нейното недоумение става студена сянка в стаята.
Не мога да повярвам какво току-що излезе от кирливата ми уста.
Искам цялата белина на света.
Ще търкам и търкам и сетне ще я изпия цялата.
Баба отказва да яде. Отблъсква с ръка чашата с вода и пак се напикава в леглото. Този път не се извинява.
-Защо не говориш вече с мен, бабо?
Зная защо.
Надявам се баба ще получи дименция, ще забрави, да прости и нашето жалко съжителство да продължи докато смъртта ни раздели.
-Кажи нещо! – крещя
Тя ме поглежда директно в очите, въздъхва и нищичко не отронва.
Тряскам вратата и си отивам в стаята, за да си получа поредната доза сочни кошмари и угризения.
Утрото е странно. Слънцето е някак увиснало, долу. Вече е горещо и птиците са меланхолици.
Време е да вдигна завесите и пропусна светлина, а единственото нещо, което намирам са балетните обувки, балетната пола, отпечатъци от червило и перата на една освободила се от клетката си птица.
 EK_Banner_383x200.png)