Изкуството на превода, интервю с Владимир Полеганов, носител на наградата "Кръстан Дянков", 2022 г.

От колко време превеждате?

Вече близо двадесет години, ако броим първият ми публикуван опит.

Коя е първата литературна творба, преведена от Вас?

Разказът „Моята книга“ (“My Book”) на Джийн Улф от 1989 г. На български излезе в брой на сп. „Тера Фантастика“. Използвам повода да изкажа съжалението си, че американският Борхес (наричам го така главно защото някои имена отекват по-звънко в българоезичното културно пространство) е така непознат у нас.

Кои са най-често срещаните трудности във Вашата професия?

Като основна трудност бих определил почти пълната невъзможност да я практикуваш като професия. В най-добрият случай тя е част от констелация от подобни занимания, които в очите на голяма част от другите хора си остават главно това – занимания, а не професия. Така че към трудностите  добавям и неразбирането – извън един много тесен кръг – че това е творческа работа с всичките си особености. Всичко останало са предизвикателства, повечето от които вълнуващи. 

Бихте ли казали няколко думи за влиянието на автора, редактора и издателя на дадена книга върху работата Ви по превода й?

Старая се, докато превеждам, да мисля само за текста и връзката му със света – как си общуват, какво си казват и как да пренеса този разговор на български. Не мисля за автора или поне не много. Работата с редактора и издателя след това е винаги важна и полезна. Полезна е дори когато има спорове около дадено решение, особено тогава, всъщност. Тогава текстът се избистря окончателно и заговаря на български не само от страниците си, но и чрез тялото си като книга по рафтовете в книжарниците, библиотеките и читателските домове. 

Какво прави един художествен превод добър?

Успешната връзка с оригинала. Намирането на това, което за собствено улеснение наричам „гласа“ на произведението. Също така успешното намиране на „тяло“ за информацията във всяко изречение или абзац от оригинала. Удържането на желанието да покажеш какво проучване си извършил като преводач, какво си научил като читател, под формата на прекалено обяснителен превод или ненужни и разсейващи (особено в ерата на интернет) бележки под линия. Да оставиш текста да бъде странен, но все пак разбираем.

Кои бяха най-големите предизвикателства при работата Ви с оригинала на наградения превод(и)?

Да направя така, че текстът да звучи толкова живо, енергично, истерично и „сбъркано“, колкото звучи и на английски. Да предам неуталожилите се все още думи и изрази на български или да намеря неуталожили се или неналожили се техни еквиваленти. Да намеря баланса между гласа на героя и намеренията на автора. Да уловя и предам ясно всички препратки в този разпаднал се свят, който говори едновременно към настоящето и към миналото, докато уж разказва за бъдещето – и да го направя с минимален брой бележки под линия от моя страна, тъй като това е роман с огромно количество авторови такива. А сред много големите и по-скоро лични удоволствия беше не само да видя очертанията на ясните големи текстове, които задават формата на „Екс-САЩ“, като „Магьосникът от Оз“ например, но и да зърна завоалираните влияния, като Infinite Jest на Дейвид Фостър Уолъс (не само заради многото бележки под линия). 

Считате ли се за съавтор?

По-скоро моят език е някакво прозрачно тяло, в което езикът на автора успява да се намести без да жертва почти нищо или поне не много от това, което го прави уникален. 

Подтиква ли Ви превеждането към писане?

Винаги. Бих казал, че работата върху превода на добри текстове и внимателното четене на добри текстове оказват най-хубавото и силно влияние върху писането на човек. Може би защото е някак невидимо и не се заявява изрично като влияние, чиято цел е да те научи да пишеш.