Изкуството на превода, интервю с Ани Орешкова, носител на голямата награда "Кръстан Дянков", 2012 г.

Ани Орешкова беше наградена за превода на „Измамен чар” от американската писателка Елизабет Франк. 

От колко време превеждате?
Професионално от 2010 година, но преди това имам сравнително дълъг опит като чирак в този занаят – като класически филолог ми се е налагало да се изправям пред обезсърчителни в сложността си антични текстове и си мисля, че това ме научи на самообладание, търпение и концентрация.  

Коя е първата литературна творба, преведена от Вас?
Гимназиалната ми дипломна работа – четвърта книга от „Тускулански беседи” на Цицерон. Този текст съдържа и проза, и поезия, и докато работех по превода му, си дадох сметка, че ми е еднакво хубаво и любопитно да превеждам и двете.

Кои са най-често срещаните трудности във Вашата професия?
За българския преводач е почти невъзможно да се издържа изцяло от труда си, което е доста обезсърчаващо и в известен смисъл унизително. В чисто занаятчийски план затрудненията дебнат от много посоки: понякога ми се е случвало да се размина с текста и да се отегча от него, както и откровено да не мога да проумея смисъла на наглед просто изречение. В други ситуаци съм се сблъсквала с безсилието да предам на собствения ми език специфични синтактични структури, каламбури и езикови „мерудии”, които превръщат потока от думи в литература. Традиционно по-разточителните славянски лексика и синтаксис са ме изправяли пред необходимостта да „изневеря” на понякога пределния лаконизъм на оригиналната английска фраза и по този начин да я разводня.

Бихте ли казали няколко думи за влиянието на автора, редактора и издателя на дадена книга върху работата Ви по превода й?
Преводният процес е особен вид прочит и реконструкция на определен художествен свят, толкова по-въздействащ за преводача, колкото по-попътен е за него. В този смисъл понякога ми  е трудно да изляза от унеса, в който ме потапя превежданият автор, и имам усещането, че ако трябва да напиша собствен текст, той би бил силно повлиян от въпросния автор. Случвало ми се е да ме жегне истинско съжаление, че най-любимите ми писатели, като Чехов и Селинджър например, са вече преведени, защото ми се е искало да преживея с тях тази дълбока и донякъде болезнена връзка, която са преживели преводачите им.
Що се отнася до редакторите, ми се струва, че работата с тях може да се окаже както благословия, така и проклятие – подготвеният, надарен с тънък нюх за езика и деликатен редактор може да въздигне превода, а нехайният, самоуверен и формален редактор – да го остави на първоначалното му ниво или дори да му навреди. Мисля, че засега съм имала късмет в това отношение и мога само да чукам на дърво.
Благодарна съм и на издателите на досегашните ми преводи, защото са ми предоставяли шанса да предлагам автори и са заставали зад избора ми. Надявам се тази тенденция да продължи.

Какво прави един художествен превод добър?
Способността на преводача да заживее с текста и да намери ключ и към най-дълбоките му подмоли, както и комбинацията от дързост и смирение – дързост, за да надскочи собствените си вътрешни ограничения и опасения, и смирение, за да не си въобрази, че е безгрешен.

Кои бяха най-големите предизвикателства при работата Ви с оригинала на наградения превод?
Да предам адекватно на български специфичния Холивудски жаргон от 50-те години на миналия век и да направя проучвания върху културната и политическа история на Америка за период от около 30 години. Тези особености наложиха поставянето на доста бележки под линия, което е изтощително и досадно, опасявам се не само за преводача, но и за читателя. Безкрайно съм признателна на авторката на книгата Елизабет Франк, която в дълги разговори отговори на всичките ми въпроси и ми показа една Америка, която не познавах.

Считате ли се за съавтор?
Според мен преводаческото занимание е своеобразна шизофрения, защото отрежда на преводача две противоречиви роли: на създател и на слуга. Според думите на Хосе Ортега-и-Гасет: „В интелектуален план няма по-нисше занимание от превода. Въпреки всичко, оказва се, че измеренията му са необятни.” Такова е усещането ми и за собствената ми работа – съзнавам, че авторът ме предхожда и превъзхожда творчески, но плахо допускам, че пресъздаването на художествен текст на друг език и в различна културна ситуация заслужава да се нарече творчески акт.

Подтиква ли Ви превеждането към писане?
Превеждането на истински добра литература по-скоро е в състояние да ме обезсърчи като евентуален писател, защото ме кара да си дам ясна сметка за невъзможността да меря сили с големите в занаята. От друга страна човек е устроен така, че макар и рядко милостиво да забравя за съмненията и страховете си, а и животът непрестанно предлага поезия в чист вид, стига да имаш сетива за това. Надявам се да събера достатъчно кураж за писане, защото понякога усещам трепет в тази посока.