Карина Лемес Борхес
Стипендиантка, „Жени в планината“ 2024
Карина Лемес Борхес е бразилска писателка, която живее в Испания. Завършила е магистратура по творческо писане в университета в Айдахо. Първият ѝ сборник с разкази „Pulso“ е публикуван в Бразилия през 2016 г. Нейни разкази са публикувани в литературното списание „Coast noCoast“ в Сиатъл. Освен писането, другата страст на Карина са танците — има опит като професионална танцьорка в Близкия изток. По време на резиденцията работи върху дебютния си роман.
– Какви бяха очакванията ти към резиденцията?
– Когато отидох, просто очаквах да имам много време за писане. Отначало почувствах известно напрежение — щом имам толкова време за писане, трябва да завърша поне половин книга. Скоро осъзнах, че първо трябва да създам пространство в съзнанието си, за да мога да работя, което включваше да виждам себе си като писател, след това да вляза в света на книгата си, да взема някои творчески решения и накрая да пиша. Социалното преживяване беше различно от това, което очаквах. Мислех, че всички ще работим в стаите си и ще се срещаме в часовете за хранене. Беше много интересно да пиша сред толкова много писателки. Атмосферата беше много окуражаваща и вдъхновяваща.
Обстановката в Чепеларе определено беше творчески стимулираща за мен. Все още имам в съзнанието си тази картина (и това усещане): лаптопът е на краката ми, думите ми са на екрана, а точно зад него виждам тези красиви и необятни планини. Слънцето грее, вятърът е успокояващ. Хареса ми атмосферата на малкия град. Не говорех езика и въпреки това чувствах, че мога да общувам с местните хора, които бяха истински любезни.
– Какво ти даде резиденцията?
– Резиденцията беше прекрасна по много причини. Мисля, че най-важното за мен беше да разбера, че и други се борят със същите неща като мен: не смятаме, че работата ни е достатъчно добра, трудно ни е да установим рутина за писане сред „реалния живот“, не винаги се възприемаме като писатели и смятаме, че това, което правим не е „истинско нещо“. Участието ми в резиденцията ми позволи да почувствам тези неща в едно безопасно пространство. Подкрепяхме се взаимно по толкова открит и красив начин. Тръгнах си от резиденцията с усещането, че работата ми има стойност, че мога да я върша и че съм в състояние да намеря време за нея в ежедневието си, стига да ѝ отдам значението, което наистина има. Бих казала, че резиденцията ми даде увереност да продължа да работя, енергия да намеря място и време за нея в ежедневието си, както и приятели — кръг от талантливи писателки от цял свят; хора, на които мога да разчитам за подкрепа и вдъхновение. Освен това писането досега не беше приоритет за мен, защото, тъй като съпругът ми издържа финансово семейството, чувствах, че моята работа е да се грижа за семейството и дома.
– Би ли препоръчала на други писателки да кандидатстват?
– Определено бих насърчила жените, които и искат да пишат да кандидатстват за резиденцията. Преживяването променя начина, по който възприемаме себе си като писатели, което оказва огромно влияние върху работата, която сме в състояние да създадем. Не казвам, че съм по-добра писателка, защото съм участвала в резиденцията, но съм писателка, която работи с повече увереност, надежда и устойчивост. Толкова съм благодарна на всички онези заети и талантливи хора, които отделиха време да прочетат работата ми и видяха стойност в нея, и решиха, че заслужавам тази възможност, че сред двеста кандидатки аз съм една от онези, които заслужават пространство и време за писане. Преживяването беше вълшебно (и малко сюрреалистично), от началото до края.