опознаем, изведнъж нещо в мен се отключи и преди да се усетя, по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. И – надявам се, че останалите няма да имат нищо против да го кажа – не бях единствената, която плачеше. Това беше толкова вълшебно преживяване: колко често плачем заедно с други хора и особено сред непознати? Още тогава усетих, че сме създали връзка: откъдето и да идваха сълзите, те идваха заедно, по едно и също време, в една и съща стая. От този момент се освободих от напрежението да пиша и просто си позволих да изследвам това, което е вътре в мен.

– Какво ти даде резиденцията?

– Резиденцията създаде идеален контекст, за да се сблъскам със себе си като писател, но и като човек. Имах достатъчно време за тих размисъл и задълбочен обмен на мнения с другите. Едно от най-важните неща, които взех за себе си, ще остане откритието, което направих по време на уъркшопа на Тошка Иванова, „Писателят отвътре“, където говорихме за вътрешните гласове, обсъждащи усилията ни да пишем, а след това импровизирахме кратки представления, в които всяка от нас се превъплъти в един от гласовете. Осъзнах, че независимо от възрастта, произхода, опита, независимо от това колко награди сме получили или колко книги сме издали, всички ние се борим със сходни лични съмнения и обществени очаквания. Това промени начина, по който възприемам творческия си процес и писането като цяло. Резиденцията ми даде време за вдъхновяващи разговори, за да разбера какво означава да си писател за други жени, особено за тези, които имат различен живот от моя (майки, бежанки и др.). Също така ми даде възможност да прочета някои невероятни текстове, да чета пред местната общност, да отдам почит на баба ми, която винаги е искала да бъде поетеса, но не е могла да се отдаде напълно на мечтата си. Мисля, че най-голямото достойнство на резиденцията е безупречната организация, от първата онлайн среща преди резиденцията до сбогуването в София. За мен беше удоволствие да работя с екипа от прекрасни жени, изцяло отдадени на работата си, внимателни към нуждите на участниците и винаги готови да споделят моменти на радост.

– С какви предизвикателства се сблъскваш като писателка?

– Смятам, че предизвикателствата, с които се сблъсквам като писателка, се покриват с дискриминацията, която срещам като жена от Източна Европа, живееща в Западна Европа и пишеща на английски като втори език. Също така се сблъсквам с много неразбиране, тъй като пиша за теми табу (например женската сексуалност и физиология) и други теми, маргинализирани от патриархалното общество поради тяхната „ирационалност“ (народна медицина, билкарство, ритуали и др.). Освен това литературната традиция е патриархална: структурата на романа е линейна, конфликтността се възхвалява като необходим компонент на сюжета, докато аз обичам цикличността, множествеността и свързването. Смятам, че тази резиденция е важна, защото е важно да се подкрепят слабо представените групи, а в случая с „Жените в планината“ ще си позволя да цитирам част от есето на Елен Сиксу „Смехът на Медуза“: „жената трябва да пише себе си: трябва да пише за жените и да доведе жените до писане...“.